По-малко мозък, повече сърце - как избрах да пусна мозъка си за да последвам пътя на душата

    Искам да го изоставя! Избутвайки и връщайки го на мястото му. Мозъкът ми е само поддържаща функция на физическото тяло. Има роля да обработва огромно количество информация и да взема бързи, но базови решения.

    Мозъкът е софтуера на тялото ми.

    За да работи конфигурацията, трябва да има програма на която Аз да давам команди. Сърцето и душата ми са ядрото, което ми вдъхва живот. Така от компютър се превръщам в живо създание имащо усещането, че съществува гравитационно. Mозъкът е най-големият ми противник. Той е завзел цялата ми мисловна територия. Алчен, жаден за контрол и власт.

    После, защо всички сме шизофреници по рождение. Представете си какви битки водим с мозъкът, егото, ниското самочувствие, миналите ехота на душата ни, родовата ни карма, пра-пра-пра сенките на неразрешените семейни травми и...

    Опитите ми до този момент да установя мир с мозъка си ме доведоха до това, че отдавна трябваше да го върна на точната му позиция.

    Сега ми е смешно осъзнавайки, как всъщност съм спорила със собствения си мозък. Това е парадокс. Моя мозък спори с моя мозък. След толкова години падане от всякакви разстояния и върху всякакви повърхности, отъпках път.

    Разбира се той не ми остана длъжник. Да не е луд да не се бори. Живял толкова добре в разкоша на контрола. Може да звучи грубо, но мозъка обича да изтезава, изпитвайки удоволствие от това да ме контролира чрез страх, вина, безброй изображения на всевъзможни пагубни сценарии.

    Той обича да контролира и теб. Той контролира целият свят. Погледнете всичко, което човека е създал в съвремието си. Плод на неговия контрол и под вещта опека на страха. Ние сме построили затвор - стените, които обитаваме - домовете ни. Ние сме се вкарали в кошарата, като животните, които водим да пасат и установяваме режим над живота им - работата ни от 9-18. Всъщност ние носим отговорност за всичко, което той създава, създавайки ни фалшивото усещане за сигурност.

    Имах толкова страхове, преживявах минали събития, които ме изтезаваха. Особено вечер преди да заспя. Изплуваха гледки, мисли безнадеждни чувства, че умирам преди да съм живяла. Те караха сърцето ми да бяга блъскащо като лудо. Крещях в собствената си глава - "Спри, проклет мозък, спри да ме давиш.' И не съм само аз така. Това не е ексклузивнои само за мен.

    Изтегляйки се от болката и онези моменти, които вече дори не помня. Това, което всъщност ми причини моя мозък в желанието си да ме циментира, ми помогна да се освободя. Когато вече бях изпитала цялата събрана в мен болка, се отлепих. Разруших се. Умрях. Гушнах букета.

    Чуването на всички жестоки мисли, събрани от мозъка ми. Кътани без да подозирам, че ще ги видя някога. Срещата от свлеченото ми телце, едва кандилкащо се между живота и смъртта.

    Разгеле - разбрах!

    Вече няма нужда да се страхувам. Какво имам да губя освен живота си. Така или иначе сме за кратко тук.

    Пусни се като лист по гладката вода. Носи се. Където те отведе течението, там си нужна.

    Така започна един нов живот, нова пътека. За да има съспенс, тя отново ще бъде неосветена и неотъпкана, защото...

    душата ми обича да изследва тъмнината сама.

    Вярвай в това, което желаеш. Ала аз вярвам, че над теб и мен има хора, знаещи как работят мозъците ни и то от векове. Ако се съмняваш, то сети се за някой фокус, на който си бил свидетел и си обясни, колко лесно е да бъдеш заблуден зрително. Света се движи и подчинява на мозъка, а за мозъка и неговото подчинение се грижат онези хора, които не пестят милиарди в изследвания. Така ни карат да правим онези неща, които те искат от нас.

    Ще си позволя да бъда болезнено откровена с теб. Ние за тях сме само цифри, диаграми, статистика. Чувствам го. Изпитвала съм това отношение върху себе си. Никога не оставям сянката да расте след мен, затова ще ти споделя и това. Каквото и да правят, каквото и ние с теб да правим, ако върнем мозъка на неговата изначална позиция в комбинация с избора да бъдем водени от сърцето и душата си. Излизаме от Матрицата.

    Никому не натискам мнението си. Ти си свободен и прав за себе си да имаш своето такова.

    Отново няма да те лъжа, че когато излезеш започва един дълъг период на абстиненция. Тестовете са един след друг, основно за да те накарат да се върнеш обратно в Матрицата. Усещаш се сам и неразбран, не винаги, но често. Идва въпроса - "Полудявам ли?'. Хората около теб започват да те усещат, вече не правиш нещата които те правят. Идва отхвърлянето. Самотата. Финансово ставаш нестабилен, това размества толкова много пластове и изважда толкова много страхове в теб. Такива, каквито не си и подозирал.

    Погледни ме. Аз съм тук и ти не си сам.

    Можеш да се справиш, защото има добри хора. Има ги. Наистина хора, които нямат задни мисли и единственото, което искат е да те видят как се връщаш на себе си с любов и прошка. Започвайки, новият си живот, правейки това за което си се родил.

    Толкова вярвам в доброто, че сигурно изглеждам наивна като дете. Та аз съм дете и то ме опази. Запази тази доброта, в екипна работа с душата и сърцето ми. Бях сама, много години, независимо хората около мен. Бях сама докато се разрушавах, за да се създам наново. Копнея просто да бъда себе си, тази която наистина съм. Пазех мълчание, но толкова исках да изпусна поне частица, защото толкова неща открих докато гушвах букета. Така започнах да споделям тук и там. Пръсната на различни места с угризения, че съм хаотична и няма смисъл.

    Всеки ден с малки стъпки, правя своето усилие, въпреки лошите дни. Не се отказвам, няма и връщане назад.

    Трудно е да се покажеш уязвим, защото даваш оръжие в ръката на някой, който не познаваш. Въпреки това, добри хора винаги ще има. Така започнахме да се намираме едни други, покай тези мои спонтанни писания тук и там. Всеки даващ нещо от себе си, споделяйки ми мъдрост и части от живота си. Без свян аз правя същото. Това е любов водеща до доверие. Водеща до промяна. Защо да се крием, ако можем да помогнем на някой? Питам се до кога ще се срамуваме от това, което наистина се крие под маската ни?

    Тук искам да кажа нещо и на себе си.
    Бих искала да те мотивирам и ти да направиш същото.


    Вики. Благодаря ти за това, което си. Гордея се с теб. Сърцето ми ликува, плаче и преживява всичко заедно с теб. Чувствам всяко твое усилие и безсилие. Знам, че никак не ти е лесно, защото избра да вървиш сама. Нямаш ясна посока. Губиш се, луташ се в лабиринта, който мозъка ти създава. Всичко с ясната цел да те бави и мотае. Ти изтегли късата клечка и водолея в теб допълнително усложни мисловния ти процес, засилвайки влиянието на мозъка ти над теб. Но, виж какво направи. Извънземно такова. Обичам те.

    П. С Твоята лична мажоретка - душата ти!

    Имам мисия, спомен от предишни животи, днес съм един обикновен човек с необикновен фенер в ръка. Ходя там където никой не е ходил. Картографирам. Осветявам. Трупам, познание. Мисли. Страдание. Любов. Рисувам, творя, пиша. Дишам. Тази любов дава сили сърцето ми.

    Дали е случайно, че са ме кръстили Виктория?  Надали.

    "По-малко мозък, повече сърце."



авторска тениска
 


Домът на Водолея - затворена facebook група
Детето в мен иска да бъде като отворена книга. Желае да те покани в душата и света, които създава.
 


авторска тениска
 
 
    Обичам Ви!
    Вики