В какво вярвате, а вярвате ли в нещо, което няма материален облик или физическо състояние? Това е монолог към мен за мен и към вас. Монолог свързан с това, дали наистина вярвам или съм от онези фалшиви самозванци, които толкова често повтарят едни и същи фрази, докато не се убедят сами промивайки съзнанието си с тях.
Този уикенд продължава да живее в мен. Днес е втори ден от както за първи път застанах зад
mon ame (душата ми) и това, което публикувам, пиша, говоря и създавам. Застанах като себе си и зад себе си. Цялото това пътешествие, погледнато от страни не е нищо кой знае какво, но ако продължавам да черпя енергия от там и да мисля над това, означава ли че е без значение? Времето е спряло, като отражение на една вяра, че няма случайни неща в ничий живот и че някак търсила съм смелост. Вселената е чула този мой вопъл и ме е срещнала с Петя, човекът зад
Варненско ято. Може би и тя е търсила, човек който да резонира на нейните представи за Пролетния маркет? Ето това са неща, които нямат материя, облик, форма и не съществуват в реалността, която виждаме и решаваме, че ЩЕ виждаме само така, без нищо повече. Този резонанс роди и всички думи, които искам да споделя с вас, защото всяко събитие в живота ни има смисъл, причина и значение.
Гмурнах се без да ходя на уроци по гмуркане, скочих на пук на старите непотребни блокажи, които имам в себе си още от дете. Какво лошо може да се случи? Ако вярвам, нищо лошо не може да се случи, защото оставям се на енергията да ме носи като лист по гладката вода.
Някъде из книгите, имаше едни думи останали в мен като хоризонт, към който се стремя и като основа върху, която се построявам наново. Думите гласяха, че на нас винаги ни се дава възможност да постигнем мечтите си а възможностите са винаги около нас. Понякога обаче не искаме да ги видим или пък не сме готови да ги оценим и изпълним. Някой наричат това късмет, но за мен късмета не е нещо падащо свободно на раменете ни а той е свързан с нас самите.
Да вярвам означава да се освободя от контрола в себе си и да прекратя желанието си да правя всичко на всяка цена.
Нещо много трудно и толкова недостижимо, но свързано със страховете ни. Страхът ослепява и заслепява вярата, че можем да живеем и без контрол и без страхове, защото в един момент всички ще сме просто звезден прах. Живота в страх ни облича в живот без мечти и чудеса. Чудеса, които сме способни да сбъднем само ние и никой друг за себе си. Трудно ли е да повярваме, че единствените хора отговорни за щастието ни сме самите ние и ако е така, защо все още се дърпаме от тази закономерност?
Като човек на логиката, смесен между интуиция и практика, винаги дебатирам в съзнанието си дали не бъркам някъде с тези си заключения и дали наистина съществува такова нещо, като да повярваш. Как да повярваш в нещо, което не съществува, нали сме свикнали да докосваме, виждаме и усещаме реалността. Бунта в нас е усилен, има дни когато се колебая в себе си и не си вярвам, но често след това срещам малки знаци, разпилени пред очите ми напомнящи за това, че има неща, които няма нужда да обясняваме, а просто трябва да вярваме.
Сякаш в желанието си да избягаме от това, сме създали всичко заобикалящо ни и то е като стена между нас и тази сила на Вселената. Енергия, която непрекъснато тече около нас, като поток от знания, събития, времеви линии, избори, които вземаме или не искаме да вземем.
Колко пъти съм се спирала да направя нещо, колко пъти съм оставяла живота си в чуждото и после съм изпитвала празнота. Колко пъти съм се заслепявала от страховете си и съм гледала да застана на сигурно място, което бавно ме е изпарявало като душа. Колелото те завърта и понякога един живот не е достатъчен да разбереш, че си могъл да излезеш от него по всяко време, без дори и една драскотина.
Затваряла съм си очите, затваряла съм си устата, мечтите, за да изпълнявам нужната "роля" от мен, а какво ми е донесло това, освен непрекъснат бунт и вътрешна борба. Въпроси от рода - "Коя съм и защо съм се родила?". Каква е причината да съществувам, ако не изпитвам радост от това съществуване, правейки това, което душата ми иска да остави след себе си. Помня тези думи, които казах на ум като 12-14 годишно дете - "Искам един ден да оставя следа." Тези думи бях споделила още в началото на нашето запознанство със съпруга ми а той някак погледна иронично на тях, като че ли съм един отнесен романтик, живеещ в друга реалност. Да така е той ме вижда от своята реалност, но не може да види какво седи зад тези думи и защо те не избледняха за всичките 37 години живот. Продължавам да ги чувам, въпреки че се бях опитала да ги погреба повече от 15 години, но те отново и отново изплуваха.
Срещнах хора, изпратих своята енергия тук и там и където може тя ще се посее и може би ще покълне в приятелство. Ще донесе нещо на хората в хубав и положителен аспект, защото всичко което правя е това, което съм искала да правя и любовта ми е вградена, също като енергията и вярата, че чудеса съществуват. Закона на привличането съществува и има значение в какво вярваме, какво викаме към себе си но най-вече какво даваме и излъчваме от себе си.
Всичко лошо е непотребна енергия, всичко добро е добре дошло за всички ни.
С обич Вики
