Цикли. Окръжности. Геометрия. Линии. Пътища. Пунктири. Разрушени мостове, спряла комуникация. Тишина. Мълчание. Мъчение. Липса на отговори. Но! Вътрешна вяра и знание, завърнало се в мен. За тази, която съм и която ще бъда.
Не съм се усещала по този начин. Детерминирана в собствената си посока, сякаш съм имала достъп до бъдещето. Надникнала в него, виждайки какво ще бъда и правя. Центрирана. Спокойна, защото вече съм знаеща. Посоката си.
Имам ясни очертания по които ходя, както и усещането, че тепърва започвам. Всичко до сега бе просто една демо версия. Една игра, която играех, докато опозная машината и хардуера, които нося в душата си. Важен фактор е и времето, хората около мен имаха нужда от него за да започнат да усещат себе си. Не мисля, че всеки се ражда с тази яснота, но и двубой между мозък/ его и душа/ сърце. Така мисля и, че не всеки има достъп до усещанията си в такава дълбочина.
В мен е погледа на моето аз, което е няколко години пред мен. Говорила съм за него, как ми се смее и ме закача, защото истината е че до някаква степен, това през което преминавам сега му липсва. Липсват му тези усещания на проби и грешки. Слабостите, моментите, когато сама откривам мъдростта заключена в мен. Това са толкова силни и повратни точки. Толкова, никога повече неповторими.
Често мисля, колко ли първи пъти ще имам в живота си? Колко много неща вече съм изгубила като първи. Претъпявала съм тази потенция от липсата на умения. Будна, но със спящи сетива. Липсвала ми е сегашност в момента, когато са ми се случвали. Нежелание да се видя очи в очи със себе си, допускайки високите и ниските проявления на земния живот в мен.
Хората изпитваме непоносим страх от болката. Няма човек, който да не е затворен от страховете си. Така ние усещаме и живеем живота си през страховете си. Те нямат начало и край. Самовъзпроизвеждат се непрекъснато. Страх от бедност, самота, страх за живота, страх от изоставяне, от обвързване. Фобии, от всякакъв вид държащи ни заключени, завързани и оковани.
Така през пръстите ми са изтичали всички онези първи моменти, които ми бяха дадени с една чиста причина - да отключат любовта в мен. Чрез нея днес аз разтварям страховете си. Възраждайки я, погледа ми отива в друга посока. Посоката да развия пълният си потенциал. Сетивата си.
Колкото и да се страхувам, не спрях да си задавам въпроси. Не спрях да чувам гласът на душата си, тласкащ ме да започна да правя малко по-смели крачки. Какво имам да губя? Какво имам да губя освен живота си? Така или иначе, нищо няма да отнеса от тази материя. Да живея обездвижена или да живея свободна? Това е въпроса. Избирайки да бъда будна, съм наясно какво правя. Отварям се за всичко, което ще влезе в мен. Ще влизат крадци, ще влизат и вдъхновители. Ще ме ограбват, ще ме режат, ще ме мачкат, но ще ме обичат, прегръщат и пазят. Това е живота без страх. А, това е моят начин да достъпя до пълният потенциал на душата си.
Той живее в енергията, така и в материята като усещане. Вкус. Цвят. Аромат. Поглед. Очи.
Първото докосване. Първото влюбване. Първото сърдечно разочарование. Първата целувка. Първия път, когато взех това вързопче, което растеше до сърцето ми в ръце. Преминаването на електричество. Момента в който несъзнателно предавам енергията си на друг и изливам всичко, което нося. Без задни мисли. Никога не мисля, за какво ще, ако ще...
Днес мога да усетя този подарък, който нося - концентрацията в сегашния момент. Излизам извън себе си. Виждам това, което създавам. Избирам на кого да го дам. Изпитвам любов. Подреденост, пулсът ми се забавя. Докосвайки предавам. Докосвайки получавам.
Научих се да концентрирам енергията си, тогава когато пожелая към определен миг от време.
Спирам и очите ми се закотвят в твоите. Мога да те гледам без да говоря, говорейки ти само през тишината. Това оголва всичко. Усещаш, че няма къде да избягаш и може да настане паника. Желание да побегнеш, което и направи. Когато човек е готов няма да избяга. Ти избяга, защото страхът дойде. Страх от това да видиш себе си без тежестта на физическите белези. Страх, че подобна любов може да съществува. Да бъдеш обичан не заради материалната си структура, а заради духовната си. Аз също избягах виждайки себе си по този начин. Но, не ме е срам от това. После се върнах. Започнах да въртя всеки артефакт от частичната си памет. Така в тишината, в липсата на комуникация и разкъсващата болка на егото, започнах да лекувам страховете си. Върнах любовта съдържаща се в мен самата на мен самата. Започнах да разбирам какво е безусловна любов.
Чувах в съзнанието си неща, които не съм чувала преди. Може ли човек да обича не човек, а душата му? Може ли да се влюбиш не в човек, а в душата му? А можеш ли да обичаш много хора със същата потенция и различност, без да изпитваш вина?
Какво ни учи обществото - че не може. Трябва да е само един. Всичко това е страх, затворен в страха. Бутилиран с прекрасен дизайнерски етикет. Радвам се, че не съм го създала аз. Любовта е нещо, което ние с малките си мозъчета ограничаваме до някакви параметри. Всичко извън тях е неправилно, грешно, поругаване на правилата. Оскверняване. Ето затова има много хора в токсични взаимоотношения, а те водят до дегенериране на възможността да обичат и усещат любов. Няма ли я любовта, няма я и свободата от страховете ни. Нямаш защита. Нямаш нищо в ръкава си освен мозъка и егото си, които ще те центрофугират, докато не остане една празна опаковка от теб. Дори етикета ще падне от това цялото изстискване. Мачкане и препиране. Всеки път едно и също.
Ако веднъж поне си усещал празнотата и безсмислието на съществуването си ще ме разбереш. Освен, че ще ме разбереш, ще си наясно, че има път след това усещане и има хора, които са го открили. Такива като мен, но и не точно. Все пак, осъзнатостта ми днес е достатъчна за да се свързвам и развързвам от другите. Това, което съм никой не е. Както и обратното, това което е друг, никога не ще бъда аз.
Не съм дошла за това.
Коя съм?
През тази 2023-та научих за себе си, че умея да умирам и да се прераждам като феникс, доста честичко. Емоцията ме изгаря, до пепел. Всяко изгаряне е усетено не само от душата ми, но и чрез физическото ми тяло. Болката. Разкъсването на сърцето и тежестта от липсата на въздух. Паниката, движението, мудността на тялото, което не иска да участва, но няма къде да ходи. След тези прераждания се връщам. Очите ми се променят, добавя се още един мой образ към останалите. Пластовете от пречистване избистрят същността ми. Вътре в мен живеят всички, животи, които помня и не помня. Затова смехът ми е различен за различните събития. Затова почеркът ми е различен всеки път. Затова чувам и усещам няколко различни сюжета и знам преди да знам, че знам нещо.
Инстинктивно решавам логическите пъзели, сякаш съм била предварително обучена. Колкото повече любов допускам. Колкото повече вярвам в причината на търпението и срещата отключила тези въпроси, толкова повече се доближавам до потенциала си.
Все още вярвам, че мога да лекувам с ръцете си. Връщам се веднага в тези детски спомени, когато мозъка спореше с душата ми. Тя вярваше в чудеса, а той в неговата си закостеняла рамкирана същност на физиката.
Това, което от мен ще се ражда е любов. Очаквам живота си с благоговеене.
"Develop awe and reverence for life." - "Развий страхопочитание и благоговение към живота."
С обич
Вики
