В началото на всяко начало, седи един не толкова красив край. Често началото е болезнен етап от живота на всеки, глътка въздух, която е сладко-горчива от знанието, че и това хубаво, което предстои ще умре в някакъв момент.
Не е ли това смисъла на живота, който непрекъснато ни повтаря и показва, че живота трябва да се живее с ясната мисъл, че всичко има време на съществуване и че ние като щастливци имаме шанс да преживеем, видим, усетим, докоснем същината на живота.
Тя е като тънка копринена нишка, едва доловима, но винаги около нас като длан на която да положим мокрите си от сълзи бузи. Рамо на което да се опрем, когато нищо друго не може да поеме тежината, болката от реализирането на този факт.
Всяко начало има край и всеки край има начало.
Едни мисли ме посетиха, месец време назад, когато бях заровила глава в работа и усещах пресата на собствения си мазохизъм, целящ да ме изстиска като лимон. Тези мисли дойдоха, седейки на едно централно кафене в града, гледайки движението на хората. Като на забавен кадър, лицата им се усмихваха, чувах детски смях, хората бяха живи.
Аз виждах истинският живот и тогава тежината от страховете, че всяко начало има край се разтвори като захар в топла вода. Вече знаех...
Няма нужда от страхове, живота ще продължи много след нас, както е съществувал и много преди нас. Знам че винаги ще чуваме детския смях и докато го има и живота ще го има и природата, мислите, чувствата човешки. Няма от какво да се страхувам, защото света ще продължи своя ход и цялата тази палитра ще съществува някъде тук в сърцето, ума и душата ми и във Вселената.
Облекчение е да разбирам, тези малки тайни на тази реалност в която живея, умът ми повече мисли в рационализирането на всичко и в търсене на решения как да оправи това всичко, но душата си знае работата. Тя ми казва кога да престана с това бягане и да разбера, че най-сложните неща са най-простите и всичко облечено в анти логика е съдба, път, който всеки има да извърви за себе си.
Ние сме материя, преродена отвъд физичните закони, никога не съм спирала да вярвам още като дете, че умът и този вътрешен наш глас, който имаме е портал към други измерения и всеки един от нас е пътешественик във времето и себе си.
От тук края винаги звучи като начало. Нали?
Обичам Ви!
Вики
