Пътешествието започна с вероятност, въобще да не се случи. Самолетни работи. Двигатели. В тези часове на чакане си мислех, как старото ми аз щеше да се е пуснало по нанадолнището с изчислителният процес. Контрол на полетите = контрол над ситуациите, които не мога да предвидя. Преди бях 99% мозък, днес той се резорбира от сърцето и душата ми. Благодарна съм, че живота ми започва да се усеща отново жив. Така в края на 2022-ра започна една много силна болка с усещането, че умирам вътрешно. Тази болка е нужна за да започна да освобождавам това, което държах под ключ близо 38 години.
Обратно в самолета. Излитаме, спомням си това далечно усещане на тяга и секундите в които усещаш стомаха си не там където си свикнал да го усещаш. Поредният хубав момент, да отлепиш крака от твърдата земя и да напуснеш убежището си наречено дом. Някои са свикнали да го правят често, други все още се учим, опипвайки почвата с бавни стъпки. Всичко с времето си.
Детето не беше летяло до сега на самолет. Гледах очите ѝ за да усетя, какво преживява и как реагира на това ново за нея събитие. Очакваше го с нетърпение. Беше тиха и спокойна, приемаща. За мен тя гледа на света с очите на възрастен. Има си типично детските занимания и състояния, но много добре разбира емоциите и разговорите ни с нея са високо в небето. И двете умеем да летим, нали сме въздух. Тя се роди седмица след рождения ми ден. Разбира се също като майка си беше останала допълнително като бонус. Явно водолеите сме такива, не искаме да излизаме навън, знаейки какво ни очаква.
Когато пристигнахме на летището в Прага ни чакаше транспорт, за да ни отведе до мястото, където щяхме да вземем ключ за апартамента под наем. В откриването на ключа имаше малко препятствия, но благодарение на добрият индиец, който буквално ни пренесе на ръце се справихме. Държейки се за шлифера на адреналина пристигнахме пред една висока сива триметрова врата.
Спящата тишина на Прага ни посрещна. Тихите ни стъпки, започнаха да се заизкачват стигайки чак до четвъртият етаж на старата сграда, която ни очакваше.
Точно пред прага на вратата деляща мансардното пространство от другите етажи замръзнах. Сърцето ми реагира на аромата, който хвана ръката ми и ме преведе от Прага в старата къща на дядо. И сълзите ми тръгнаха от всички тези емоции, които мозъка не очакваше.
Оказа се че домът ти е навсякъде, без дори да подозираш. Дървените стълби скърцаха, чувах дюшемето на дядовата къща под краката си. Вече знаех, че това е пътешествие не толкова, колкото да изляза и видя нещо си там, а да пътувам в себе си, освобождавайки се.
Тези моменти изстискват от теб нещо, ти си извън комфорта и сигурността на дома. Имаш само това, което носиш в сърцето и душата си.
Заспах втренчена в нощното небе. Над леглото имаше прозорец с гледка към моят дом. Като се разсъмна отново видях същият прозорец, вече с малки ситни капчици, които потропваха нежно по стъклото. Прага беше чула среднощните ми мисли и ме посрещаше с водата си. За туристите вероятно това не бе радостна новина, но при мен нещата са други. Дълбоки и чуващи думите на Вселената. Оставих се за много дълго в леглото за да абсорбирам това, което усещах.
Минахме през много значими точки за столицата на Чехия. Скитосвахме улиците джвакащи в локви и вода. Толкова бе хубаво. Чувствах се изместена от рамката и най-вече изпитваща новите ми съзнателни трансформации и начин на мислене. Приказките са едно, но когато дойде време за действие се проверява. Само на приказки ли разчиташ или си готов да рискуваш на практика.
Минахме през чудната им зоологическа градина. Обикаляхме я с часове, а времето в този ден ни се усмихна със слънце. Пространствата, които бяха създадени с мисъл за животните и начина по който хората се грижеха за тях намали усещането, което имам за тези пространства. Водолеят е борец за свобода. Да виждам животни в клетка не е нещо, което ми носи наслада.
Съзнателно наблюдавам и виждам определени неща, така забелязах ръката на едно спящо шимпанзе близо до стъклото, което ни делеше. Хванах мислите си в снимка - отпуснатата ръката на земята, толкова приличаше на човешките длани. Усетих пареща болка, вътрешна борба и затвор - този създаден за тях от хората - същият, които ние хората създаваме и за себе си. Същият, който се опитвам разрушавам за да се освободя.
Срещнах се още веднъж с човешката слабост и тъмна страна. Не можем все още да избягаме от нея и трябва да изтърпим всичките нужни етапи и фази до момента на трансформация. Когато обикаляхме из комплекса на Пражкият замък, попаднахме на тъмница със запазени уреди за мъчение. Тенденцията да виждам отвъд нещата винаги ме дърпа към тежки размисли. Колко садизъм, смърт по възможно най-жесток начин се е случвала. Човек е измислил всевъзможни уреди за мъчение и причиняване на болка и хората, които са го правили са изпитвали удоволствие от това. Знам, че не мога да слагам всички хора под общ знаменател, но те са били тук преди, все още са и вероятно ще бъдат в бъдеще време. Част от сюжета на Вселената.
Искам да завъртя компаса и да тръгна към Карловия мост с течащата под него река Валтава. Златната уличка, където са живели
Франц Кафка в къща номер 22 и
Ярослав Зайферт. Пространствата, които се събираха в тази мини уличка бяха като макет на миниатюра. Сякаш кукли са ги обитавали, а не живи хора. Над къщите пък се виеха едни дълги коридори с наредени от край до край изковани брони и всевъзможни оръжия. Всеки детайл бе като фойерверк в съзнанието ми. Формите, извивките, детайлите и цялата тази красива човешка черта, да твори. Изкуството е навсякъде, независимо формата и всеки е творец по рождение.
Говорейки за изкуство, катедралата на
Свети Вит, бе като огромен шамар. Сякаш ръката на учителят ми по рисуване ме хлопна зад врата. Обикаляйки я с ръце и очи си припомних съвсем бегло какво сме учили по История на изкуството. Вън - пиршество за сетивата, отвътре още повече. Злато, детайли, витражи от които ти настръхва кожата. Чувстваш се малък, нищожен пред вярата и обожествяването и до такава степен. На колене пред Бог. Който и да е той или тя.
Не съм вярваща, не и по този начин. Вярата би следвало да е свободата на човека да намери своите си собствени съждения за причината да съществува, както и кой е неговият създател. Законите и писанията за всички вярвания, са въжето по което да се водим. Те са стъклото, което ни пази да прекрачим границата на човешкото за да не причиняваме смърт, разруха, бедствия и зло на другите. Така и на себе си.
Сладостта на живота се крие във възможността да помагаш и да бъдеш полезен отвъд собствените ти желания.
Посипахме със сладко и сетивата си. Опитахме задължителният десерт на Прага, който се продаваше зад всеки ъгъл -
Траделник. Омазахме се доволно с шоколад и захар, защото живота има от всички вкусове.
И всеки вкус е като пътека, която сам създаваш. Също като мрежата на паяка. В нея улавяш миговете.
Няма да пропусна пивото на Прага. Малък влак ми донесе най-хубавата бира, която съм опитвала - собствено производство на ресторанта -
Vytopna. В света на Vytopna влизаш като възрастен, но излизаш като дете. Всяка маса е ЖП гара и докосвайки се до тези като, че ли смалени влакови композиции и мотриси разнасящи благоуханно пиво и божествено вкусна храна се топиш.
Топиш се и се топиш, докато не усетиш, че си толкова жив, колкото никога преди това.
Пътуването до Прага ми показа, че живота ми може да се събере в една раница. Домът ми е винаги с мен, където съм аз там е и той. Не мястото прави домът дом, а хората и техните сърца. Малкото, което ми е нужно за да усетя живота са храната, вкусовете ѝ. Светлината, материите, очите на хората, разговорите, прегръдките, краката с които откривам скритите места. Ароматите на книжарниците, хартията, акварелните бои и смоли. Дъжда, слънцето, отраженията, вятъра. Любовта, която усещам и на която съм способна.
Едно момиче ме заговори пред въртящата се глава на Кафка. Извади тефтер и ме помоли да ѝ нарисувам нещо - събирала малки рисунки от различни хора.
Случайно ли е според вас?
Приклекнах на земята и подпирайки тефтерът ѝ на едното ми коляно, започнах да скицирам. Първо се появи едно голямо дърво в ляво, чийто листа падаха, след него хоризонт от вода и няколко планети. После си дойде и човешката фигура седяща на пейка близо до дървото и гледаща това съвършенство. Усетих порив да разкажа на това момиче, какво ѝ нарисувах и защо, тъй като дори самата аз не знаех какво ще се появи.
Казах ѝ че това някой ден ще го видим. Моят дом.
Последният ми ден в Прага мина в музея на
Алфонс Муха. Това е ученическата ми любов. Образите, които е създал са дълбоко отпечатани в съзнанието ми. Дипломната ми защита бе силно повлиана от него - триптих от жени. Една, като млада девойка. Втората вече майка, а третата тази, която не очаквах да видя в
музея на Муха. Огромно платно 2 на 3 метра с възрастна жена на колене заровена в снега. Тъмна вечер, звезди в небето, пряспа от сняг в ляво и светещите очи на вълк.
Рев. Рев и отново рев. Това не може да бъде споделено в думи, нито създадено умишлено като сценарии. Вики на 18 години е създала тази диплома без да знае за това платно от масло на Алфонс Муха. Вики на 38, помъдряла и побеляла разбираща, че онова мое младо аз е виждало толкова напред, но е нямало стажа за да разбере какво вижда и защо.
Жените сме преходни. Създадени като цветя. Нашият цикъл е бърз, разцъфтяваме рано, носим красотата на младостта, разклоняваме се с деца и след това листата ни започват да вехнат. Плача пред това платно и... Така ни е създала Вселената, малко да горчи и боли. Особено, когато мечтаеш за любов след определена възраст. Времето, което имаме е кратко.Когато жената - цветето не бъде поливано с любов, то увяхва още по-бързо.
Бих искала да се обърна за кратко към мъжете.
Обичайте жените. Обичайте и погледнете, какво имате. Поливайте ги с любов и ще видите какво чудо ще настане. Живота Ви ще разцъфти заедно с тях. Кажете ѝ - "Толкова си красива", "Обичам те" и я прегърнете. Целунете я. За кратко сме тук. Ако вече това, което е било преди помежду Ви е изчезнало. Пуснете я и ѝ дайте шанс да намери любовта. Така и Вие. Грешките на поколенията преди нас са били да остават във връзка с някой, който не обичат поради общественото мнение. Най-голямото признание в любов към някой е когато бъдем честни с него, позволявайки му да бъде щастлив.
Обичам Ви!
Вики
